Книгата

„Паяжината на Шарлот“ е разказ за едно прасе, един паяк и един плъх – животни, които обикновено намираме за неприятни, но които ще обикнем защото, както се оказва, нежността и любовта не винаги се крият зад красива външност.

 

– Къде отива тати с тази брадва? – попита Фърн майка си, докато седяха на масата, приготвена за закуска. (…)
– Едно от прасенцата е недоносено – каза майка й. – Много е малко и слабо и никога няма да порасне. Така че, баща ти реши да го махне.
– Да го махне? – изпищя Фърн. – Искаш да кажеш да го убие? Само защото е по-мъничко от останалите? (…)
Фърн скочи, блъсна един стол по пътя си и хукна навън. Тревата бе росна и земята ухаеше на пролет. Гуменките й подгизнаха докато тичаше да настигне баща си.
– Моля те, не го убивай! – изхлипа тя. – Не е честно.

 

Фърн не хапна нищо преди нейното малко прасенце да отпие от млякото. Мисис Арабъл намери шише и биберон, наля топло мляко в шишето, нахлузи биберона и го подаде на Фърн.
– Дай му закуската – каза тя.
След минутка Фърн седеше на пода в ъгъла на кухнята със своето бебе в скута и го учеше как да суче от биберона. Прасенцето, макар и малко, имаше добър апетит и схвана бързо.

 

Когато Фърн извеждаше куклата си на разходка с количката за кукли, той тичаше с нея. Понякога, по време на тези пътешествия, Уилбър се уморяваше и тя го слагаше в количката. Това му харесваше. А когато беше много уморен, затваряше очи и заспиваше под одеялцето, близо до куклата. Изглеждаше толкова мил и трогателен със затворени очи. Куклата също притваряше очи и тогава Фърн караше количката много бавно и меко, за да не събуди бебетата си.

 

Фърн идваше почти всеки ден да го види. Тя намери старо изхвърлено столче, на каквото сядат хората, когато доят кравите, и го слагаше до кошарата на овцете, точно пред кочината на Уилбър. Тук тя седеше тихичко през дългите следобеди, слушайки и наблюдавайки Уилбър.

 

– Би ли си поиграло с мен, моля? – попита той.
– Със сигурност не – каза агнето. – Първо на първо, не мога да вляза в кочината ти, тъй като не съм достатъчно голямо и не мога да прескоча оградата. Второ на второ, не се интересувам от прасета. Прасетата за мен са по-малко от нищо.

 

И тогава, точно когато се гласеше за сутрешната си дрямка, той чу същото тъничко гласче, което бе чул предната вечер.
– Салют! – каза гласчето.

 

Една муха, която се подмотваше от известно време около копанята на Уилбър бе литнала високо и бе попаднала в долния край на паяжината на Шарлот, като се бе оплела из лепкавите й нишки. Бясно махаше с криле и се опитваше да се освободи.
– Първо – каза Шарлот, – се спускам към нея. – Тя се стрелна във въздуха към мухата, като пусна надолу тънка копринена нишка, свободна откъм задния край. – След това я оплитам – обясни и хвана мухата, пусна няколко хвърлея копринен конец около нея, увъртя ги няколко пъти, докато мухата не можеше вече да се движи.

 

– Може, може, може – каза гъсокът. – Може да вземеш яйцето, но ще ти кажа едно, Темпълтън, ако някога те хвана да си завираш-ираш-ираш грозния нос около нашите гъсèта, ще изядеш такъв бой, какъвто никой плъх не е ял досега.

 

– Не мога тихо! – пищеше Уилбър и тичаше насам-натам като обезумял. – Не искам да бъда убит! Не искам да умра! Вярно ли е това, което казва старата овца, Шарлот? Вярно ли е, че ще ме убият когато дойде студеното време?

 

– Темпълтън, имаш ли парче връв? Искам го назаем – каза Уилбър. – Нужна ми е да оплета паяжина.

 

– Гледайте сега всички! – викна той и, събрал цялата си сила, подскочи във въздуха. Но, тъй като бе забравил да върже другия край за нещо, не се получи съвсем добре и Уилбър се приземи с тъп звук, удари се в земята и, естествено, го заболя.

 

Зукерман се вгледа в написаното в паяжината и измърмори „Това е прасето!“. Погледна към Ларви, после пак паяжината и двамата потръпнаха. Шарлот, все още уморена след огромната работа, свършена през нощта, се усмихна, докато ги наблюдаваше. Уилбър дойде и застана точно под паяжината.
– Това е прасето! – каза тихо Ларви
– Това е прасето! – прошепна мистър Зукерман.

 

– Какво ще кажеш за „Удивително, удивително, удивително прасе“? – попита гъската.
– Ако се спреш на едно „удивително“, ще свърши работа – каза Шарлот. – Мисля, че „удивително“ ще впечатли Зукерман.

 

Всички застанаха пред кочината и дълго, дълго гледаха буквите и отново и отново препрочитаха надписа. А в това време Уилбър, който наистина се чувстваше удивително, стоеше тихичко, изпъчил гордо гърди и мърдаше зурлата си ту наляво, ту надясно.

 

Малко под ябълковата градина, в края на пътечката, се намираше бунището, където мисис Зукерман изхвърляше всякакви непотребни неща. (…)
Плъхът дълго тършува из него. Когато се върна във фермата, носеше в уста една реклама, която бе откъснал от старо, намачкано списание.

 

– Преди много, много време – започна Шарлот, имах една братовчедка, която бе успяла да направи паяжината си над едно поточе. Веднъж една много мъничка рибка подскочила високо над потока и се оплела в мрежата.

 

Доктор Дориан имаше гъста брада. Той се зарадва да види мисис Арабъл и й предложи удобен стол.
– Става дума за Фърн – обясни тя. – Прекарва почти изцяло времето си във фермата на Зукерман. Не ми изглежда нормално. (…)
Доктор Дориан се облегна назад в стола си и затвори очи.
– Това е толкова хубаво! – каза той. – Там трябва да е много тихо и спокойно.

 

Децата се хванаха за ръка и затичаха към въртележката, към прекрасната музика, към сергиите, където нямаше да има никакви родители, които да ги наставляват и командорят, където щяха да са щастливи и свободни и да правят каквото си искат.

 

– Има едно прасе в съседната кочина и то е огромно. Боя се, че е много по-голямо от теб.
– Може би е по-старо от мен и е имало повече време да расте – предположи Уилбър и сълзи изпълниха очите му.
– Ще се спусна малко и ще огледам по-добре – каза Шарлот. После се покатери по една греда, вмъкна се в съседната кочина, пусна една дълга нишка, увисна на нея и се озова точно пред зурлата на грамадното прасе.

 

– Какво е това мъничко красиво нещо до теб? Ти ли го направи?
– Да, аз – отвърна Шарлот с немощен глас.
– Нещо за игра ли е?
– За игра ли? Не бих казала, че е точно за игра. Това е моето сакче с яйца. Моят магнум опус.
– Аз не зная какво е „магнум опус“ – каза Уилбър.
– На латински е – обясни Шарлот. – Означава „велико дело“, „шедьовър“. Това сакче е моето велико дело, най-прекрасното нещо, което някога съм правила.

 

– Върнах се – каза той с прегракнал глас. – Каква нощ само!
Плъхът беше станал двойно по-голям. Коремът му се бе издул до размерите на буркан за сладко.

 

В следващите няколко секунди семейство Зукерман и семейство Арабъл не помръднаха, не можеха и да проговорят. (…) Мистър Зукерман прегърна мисис Зукерман, мистър Арабъл целуна мисис Арабъл. Ейвъри целуна Уилбър. Ларви се ръкува с всички. Фърн гушна майка си, Ейвъри прегърна Фърн, а мисис Арабъл прегърна мисис Зукерман.

 

Уилбър се чувстваше все по-замаян. Когато чу, че тълпата почва пак да вика възторжено и да ръкопляска, изведнъж му прилоша. Краката му се огънаха, умът му се изпразни, причерня му пред очите и той падна на земята в безсъзнание. (…) Темпълтън се изкиска и си каза: „Е, това вече ще го направя с удоволствие!“. И, смеейки се, взе опашката на прасето в устата си и я захапа с цялата си сила.

 

Плъхът тръгна към стената и започна да се катери. Стомахът му все още беше подут от снощното преяждане. Като пъшкаше и негодуваше, той се изтегли до тавана. Плъзна се много внимателно до сакчето. (…) После оголи дългите си грозни зъби и започна да къса нишките, които го крепяха. Уилбър гледаше отдолу.
– Бъди изключително внимателен. Не искам нито едно яйце да бъде повредено.

 

В резултат от преяждането Темпълтън стана най-дебелия и грамаден плъх, какъвто е трудно дори да си представиш. Беше грамаден колкото мармот. Един ден старата овца го заговори.
– Би могъл да живееш по-дълго, ако ядеш по-малко – каза му тя.
– Кой иска да живее вечно? – изкиска се плъхът. – По природа съм чревоугодник и изпитвам неизказано удоволствие от храната.

 

Уилбър погледна нагоре. Под горната греда на вратата имаше три нови паяжини. Във всяка една от тях той видя по едно паяче, което бързо и чевръсто работеше. Три от нейните дъщери.
– Дали да разбирам, че вие сте решили да останете да живеете във фермата и, че аз имам три нови приятелки? – попита той.
– Да, точно така – казаха паячетата.

---

 

Автор Е.Б. Уайт
Илюстрации Гарт Уилямс
Издателство HarperCollins
Издател за България Skyprint, 2012

---

 

Tagged as: Charlotte's Web, Гарт Уилямс, Е.Б. Уайт, Елвин Брукс Уайт, Паяжината на Шарлот